Албена Попова е филолог по образование, психодраматист и докторант, изследващ детската литература в психоаналитична перспектива.
В продължение на дълги години работи по международни проекти, посветени на околната среда и човека.
Съ-основател е на студио “Варсано” със съпруга си – Симон Варсано. Създател на читателски клуб “Алба”.
Автор и водещ на тематични срещи за себепознание и литература. Съпруга e и майка на две момчета.
Като психодраматисти с над 15 години опит и двете сме свикнали да влизаме в дадена ситуация без очаквания. Как се чувстваш и с какво идваш днес на този разговор?
С вълнение. Нямам никакви очаквания, ако имам някакви, те са към самата мен – да не бързам да отговарям, а да стигам до автентичния отговор.
Коя си ти извън всички житейски, социални и професионални роли?
Свързвам се с приключенски, изследователски копнежи, с любознателност, която в миналото се проявяваше предимно навън – през пътуването, през общуването с хора, а сега по-скоро вътрешният процес ме води към опознаването на нещата навън. И откакто това е така, желанието ми за непрекъснато движение намаля за сметка на този тип любознателност и пътешествие, което е навътре. Така времето, което мога да прекарвам сама със себе си е интересно. Някой, който иска да опознава, да разбира, да се свързва.
Какъв е твоят път и кое те доведе до това опознаване и желание за свързване?
Една припряна, на моменти дори истерична социалност, екстровертност. Външният свят силно ме ангажираше и за мен беше много важно да участвам в него. Това ме е карало да се чувствам значима, да организирам, да съм навсякъде. Всяко време да се запълва с активност, бързане, непрестанно движение, като че ли за самото движение. И това ме е отдалечавало от тази свързаност. Било е по-скоро заради одобрението, да се огледам в другите. Много неща, които съм си мислила, че ги искам като избор на професия, на приятели и партньори – всичко това през оценката на другите. А след това възрастта и значими събития в живота са ми помагали да разбирам все повече и повече, и да се отделям, да не съм така слята с всичко останало. Движението да не е толкова нервно и толкова необходимо, защото вече съм по-стабилна в самата себе си. А също и едно пътуване в Африка. Хората имат Камино, метафори на Камино. Аз имам Африка, която изигра голяма роля за това превключване.
Какво се случи в Африка?
Едно откъсване, възможност да преформулирам себе си. Повече от шест месеца аз бях сама, тоест никой от моето обкръжение не беше там. Друг фактор бяха условията на живот – аз бях много изолирана, най-близкият човек до мен беше на километри, най-близкото населено място на 7-8 километра. Когато нямаш автомобил и се стъмни, не можеш да се движиш, поради опасността от дивите животни. В шест часа вечерта вече бях вечеряла, чела книга и това е. Всъщност тогава разликите между пълнежа, скуката и самотата станаха пределно ясни. И другото е природата, свързването с естествения природен ритъм. На втория месец моите сетива работеха със съвсем друг интензитет и това стана толкова естествено. Всички тези фактори спомогнаха изключително да се промени контролът ми, защото там има много неща, които не можеш да контролираш – житейската ситуация, климата, дивата природа, смъртта, която срещаш постоянно. Всичко това повлия на чувството за свобода и несвобода, за чувството на свързаност и сливане, спонтанността, доверието, искреността най-вече към мен самата.
Познаваме се от дълги години и смея да твърдя, че ти винаги си работила по няколко проекта едновременно, същевременно си съпруга и майка, и на всичко се отдаваш в дълбочина. Къде е границата между амбицията и смирението в твоя живот?
Дълго смятах, че съм много амбициозна и така съм функционирала, обаче в един момент си дадох сметка, че това за мен е много изтощително и е маска. Осъзнах го първо в Африка, а после след като станах майка. Прозрях лицемерието на някои от проектите, които така гръмко се представят. Това желание да си значим, да помогнеш, да си фактор животът на някого да се промени - това беше илюзия, с която там се разделих и признах пред себе си, че това е функция на моето его и хората нямат нужда от това.
Тоест някакво де-идеализиране на ролята на спасител и някой, който решава проблемите на другите и взима целия контрол?
Да, точно така. Това много се промени и повлия върху начина, по който амбицията функционира при мен. Тя е била нещо, обвързано с постижения, с мащаб, с престиж – нещо, което социално би се оценило добре. Оказа се, че тези неща са кухи, единствената отплата, която съм получавала през това, е външна оценка, но не и удовлетвореност. А смисъл виждам в някакви много по-малки неща, които идват от сърцето ми, които навярно няма да имат мащаб, но ми носят огромно удовлетворение и много истинско свързване с хората, към които са насочени.
Спомням си как преди около десетина години Симон те покани на сладолед, след като случайно се бяхте запознали в културния институт, в който ти работеше тогава. После ти подари един велосипед и докато се усетим, вече живеехте заедно сред много джаз, минимализъм, книги, фотография и една голяма любов, от която се родиха синовете ви, Леон и Антон. Какво не знаем за семейния живот с един толкова чист и същевременно много чувствителен творец като Симон Варсано?
Тази свръхсензитивност има своето отражение и в живота. Той забелязва много повече отколкото другите хора виждат. Понякога това минава през филтър и е строго субективно. Понякога е да уловиш някакъв миг, тоест специално гледане. Много е интересно да имаш достъп до такъв вид поглед към света. Освен Африка и децата, той също е фактор за моята промяна относно контрола и това да правя нещата, които искам. През него премина голяма трансформация за мен – в отстояването на тези отношения, в примера да правиш това, което искаш. При нас това е един неспирен процес от непрекъснато наместване и вътрешно движение.
Какво учиш от синовете си?
Да разпознавам и да отстоявам това, което мисля и чувствам, без значение дали имам съмишленици или не. Още от много малък Леон (8 г.) умееше да предизвиква мен и моите граници, така че за да се съхраня, беше нужно да се заявя и отстоя. Чрез решенията, които е трябвало да взимам за децата, през най-различни фактори, идваше ученето за отстояване. Другото нещо е чувството за свобода. Желанието за свобода на Антон (5 г.) е тотално неограничено – никакви страхове, никакво чувство за самосъхранение, просто той искаше да лети и това беше неговата потребност. Това, че съществува гравитация и ти си подвластен на нея, докато си на тази земя, беше послание, което аз много се стремях да предам, без да му създам страхове.
Разкажи ни за студио “Варсано” - кое беше най-незабравимото преживяване докато го създавахте заедно със съпруга ти?
Най-незабравимо за мен ще остане самото решение. Беше много силно, едно подреждане в главата и сърцето до такава степен, че просто знаех, че трябва да се случи. От няколко години много си мечтаех за мое място с книги, по-скоро книжарница, библиотека. Не се решавах и не виждах формата за това нещо. В работата на Симон възникнаха промени и той започна да разполага с повече време, да мисли за свое място. Преди това да има студио нямаше да е особено рентабилно при липсата на време от всички ангажименти. Преди около шест месеца аз вече много силно го исках, но не знаех точно как да стане в реалността. Една вечер се видяхме с брата на Симон и той ме провокира като заяви, че е време да съдействам на Симон да направи студио и да стане отново част от градския живот. Това буквално прещрака нещо в мен и видях какво не достига във фантазиите, за да станат реалност. Започваме с фотографското студио, в което Симон влиза и работи, докато аз си оформя моето нещо и го впиша там. На следващия ден децата планувано щяха да остават при баба си и дядо си за три дни и аз през това време навъртях не знам колко километра в София, намерих помещение, свързах се със собственика и с лекота влязохме, направихме ремонт и започнахме.
Не беше обмислено, планирано, нямахме име за мястото, нито бизнес план. Беше нещо, носено дълго време и просто дойдоха правилният момент и условия, за да се случи.
Какъв свой копнеж реализираш с читателски клуб “Алба”?
Копнеж за по-задълбочено свързване със себе си и израстване през литературата. С тези събития разширявам погледа към света и към себе си, пораствам, чувствам се по-стабилна и съм по-смела да търся отвъд привидното. Това е моят път, който много ми харесва и със събитията в читателски клуб Алба, го споделям. Интересно ми е да задам тема, която е достатъчно отворена, така че всеки човек да я интерпретира по начин и с книга, каквито си избере. Не гледаме жанра, той може да е всякакъв и това също е много обогатяващо. А заради психодраматичния ми опит, правя тези преживявания по-игрови, преживелищни, което носи още едно ниво на задълбочаване.
На какво седят участниците по време на срещите в клуба?
На столове, на диван и на боксове за снимане, които много се използват в киното. А на едно абстрактно ниво – седят върху необходимостта от група и място, на които можеш да споделяш автентично нещата, които те вълнуват и това да е ок. На нуждата от задълбочено общуване, което стъпва на зачитане и уважение, което разширява и обогатява. На отвореност към другите през любопитството към книгите и четенето.
Каква е концепцията за поредицата ежемесечни работилници “Митът за добрата майка”?
Как добрата майка присъства в живота ни – между идеализацията и пълната детронация. Целта е някои неща, за които сме си създали стереотипно мислене, да ги видим по нов, различен начин. Едното е за връзката с моята майката, с която сме се шегували в психодрамата, че и след десет години терапевтична работа – поставяш психодраматична сцена и от там кой се подава? Мама! (и двете се смеем) Другото е когато станеш майка, искаш да си “добра майка”, и започваш да четеш страшно много литература. Казвам го не в първо лице, защото го виждам и в други жени, които чуват от тези книги по-скоро упреци, и за мен е било така. В тях не пише нищо подобно, но когато не си отработил много неща в себе си, звучат по този начин. Най-добрата работа, която мога да свърша като майка, всъщност е да работя със себе си. Темите в работилниците идват от групата, използваме игрови елементи, работа по двойки и малки групи, влизане в роли, кратки визуализации и арт техники.
Всеки ли може да се присъедини към читателски клуб "Алба"?
Няма ограничения. Хора, които обичат да четат, които са любопитни да изследват себе си и другите през преживявания и творчество. Има хора, които идват на всяко събитие, като всеки път се появяват и нови хора, но така са оформени събитията, че да са самостойни. Радвам се, че хората споделят усещания, че е било уютно, забавно, замислящо, откривателско.
Знам, че готвиш и нови неща. Какво предстои?
Две събития през март – на 26-ти ще е първото онлайн събитие на клуба, на тема женските образи в литературата, а на 28-ми март ще се видим на живо, за да си говорим за различните аспекти на феминизма. През април ще бъде следващата част от мита за добрата майка, относно границите. А по-нататък готвя и друга серия от работилници, свързани с творческата енергия.
Благодаря ти за този разговор. Как си тръгваш и какво си взимаш от него?
Взимам си още малко да помисля по въпроса коя съм аз без ролите, бих искала да му дам по-добра форма.
Тръгвам си по-свързана с нещата, за които разказах.
Facebook група на Читателски клуб “Алба”: https://www.facebook.com/groups/club.alba/
Студио Варсано: https://www.facebook.com/photostudio.varsano
Фотограф: Симон Варсано, https://simonvarsano.com/